Намерете ни:

Холистична Библиотека

Главината на спокойствието — това е сърцето ти. Там Бог живее в теб

January, 31, 2017 1068,

Главината на спокойствието — това е сърцето ти. Там Бог живее в теб

Шон, йогата ирландец от кравефермата, ми го обясни по следния начин: „Представи си, че вселената е огромен въртящ се мотор — каза той. — Искаш да стоиш до ядрото му — точно в главината на колелото, не навън, по краищата, където е бясното въртене и където можеш да се остържеш и подлудиш. Главината на спокойствието — това е сърцето ти. Там Бог живее в теб. Затова спри да търсиш отговорите по света. Само се връщай към тази сърцевина и винаги ще намираш покой.“ 

 

От гледна точка на духовното по-смислена представа не бях чувала. На мен ми върши работа. И ако някога открия нещо по-добро, уверявам ви, ще го използвам. 

 

Много мои приятели в Ню Йорк не са религиозни хора. Повечето, бих казала. Или са изоставили духовните напътствия още като млади, или изобщо не са раснали с идеята за Бог. Естествено, някои от тях са малко притеснени от новите ми усилия да постигна святост. Шегуват се с мен, разбира се. Както приятелят ми Боби веднъж саркастично отбеляза, докато се опитваше да поправи компютъра ми: „Не искам да обидя твоята аура, но още идея си нямаш как се сваля софтуер.“ Понасям шегите. И аз мисля, че е смешно. Разбира се, че е. 

 

Но онова, което забелязвам у някои свои приятели с напредването на годините им, е копнежът им да имат нещо, в което да вярват. Ала този копнеж се сблъсква с всякакви пречки, включително с интелекта им и със здравия разум. Въпреки целия си интелект обаче тези хора още живеят в свят, който се поклаща насам-натам от бурни, опустошителни и напълно безсмислени залитания. В живота на тези хора се появяват големи или ужасни страдания и радости, точно както при всички нас, и тези мега преживявания ни карат да копнеем за духовна връзка, в която да изразим и тъгата си, и благодарността си, или пък да потърсим разбиране. Проблемът е — кого да почитаме, на кого да се молим? 

 

Имам скъп приятел, чието първо дете се роди точно след като обичната му майка почина. След това сливане на чудото и на загубата приятелят ми поиска да отиде на някое свещено място или да изпълни някакъв ритуал, за да отдели чувствата. Беше възпитан като католик, но стомахът му се свиваше при мисълта да се върне в църквата на тези години. („Вече не мога да се хвана — каза той, — като знам какво е.“) Разбира се, смущаваше го идеята да стане хиндуист, будист или нещо пак толкова смахнато. И какво трябваше да направи? Както ми каза: „Не можеш да береш религиите като череши.“ 

 

Дълбоко уважавам това мнение, но изобщо не съм съгласна. Мисля, че имаш пълното право да береш череши, когато искаш да раздвижиш духа си и да намериш спокойствие при Бог. Според мен си свободен да търсиш всякакви метафори, които да те преведат през разделението на света, щом имаш нужда да се пренесеш и успокоиш. Няма защо да се смущаваш. Самата история на човечеството е търсене на святост. Ако човечеството изобщо не се бе развило в търсене на божественото, много от нас още щяха да се кланят пред златни египетски статуетки на котки. Тази еволюция в религиозното мислене действително включва малко бране на череши. Взимаш всякакви произведения откъдето ти падне и продължаваш да вървиш към светлината. 

 

Индианците хопи смятали, че всяка от световните религии държи по една духовна нишка и че тези нишки вечно се търсят една друга, за да се съберат. Когато всички нишки най-после се усучат заедно, ще оформят въже, което ще ни изтегли от този мрачен цикъл на историята и ще ни отведе в ново царство. В по-съвременен вариант Далай Лама е повторил същата идея, уверявайки своите западни последователи, че няма нужда да стават тибетски будисти, за да са негови ученици. Той ги приканва да вземат каквито идеи им харесват от тибетския будизъм и да ги включат в своите собствени религиозни практики. Дори на най-необичайните и консервативни места понякога откриваш да блещука идеята, че Бог може и да е по-голям от това, на което са ни учили нашите ограничени религиозни доктрини. През 1954 година папа Пий XI, представете си, изпратил делегати на Ватикана в Либия със следните писмени наставления: „НЕДЕЙТЕ да мислите, че сте неверници. За мюсюлманите също има избавление. Безкрайна е Божията милост.“ 

 

Ами това не звучи ли смислено? Че безкрайното трябва наистина да е… безкрайно? Че дори най-големият светец сред нас ще успее да види само пръснати парченца от вечната картина по всяко едно време? Или че ако можехме да съберем тези парченца и да ги подредим, ще започне да се появява история за Бог, която напомня и включва всички? И не е ли нашият собствен копнеж към възвишено просто част от по-всеобхватното човешко търсене на божественото? Няма ли всеки от нас правото да не престава да се стреми, докато не стигне колкото може по-близо до извора на чудото? Дори това да означава да дойдеш в Индия и да целуваш за малко дърветата на лунна светлина? 

С други думи, това съм аз в ъгъла. Това съм аз в светлината на прожектора. Избирам своята религия. 

 

71.

Полетът ми от Индия е в четири часа сутринта, което е типично за живота в тази страна. Решавам изобщо да не спя тази нощ, а да прекарам цялото време в една от пещерите за медитация и да се моля. По природа не съм нощна птица, но нещо в мен иска да будува през тези последни часове в ашрама. Заради много неща през живота си съм оставала будна цяла нощ — за да правя любов, да се карам с някой, да шофирам на дълги разстояния, да танцувам, да плача, да се тревожа (а всъщност понякога и заради всички тези неща в една нощ), — но никога не съм жертвала съня си специално, за да се моля. Защо да не го направя сега? 

 

Приготвям чантата си и я оставям до входа на храма, за да съм готова да я грабна и да тръгна на зазоряване, щом дойде таксито. После се качвам на хълма, влизам в пещерата и сядам. Съвсем сама съм вътре, но сядам там, откъдето виждам голямата снимка на Свамиджи, учителя на моята гуру, основателя на този ашрам, отдавна починалия лъв, който някак още е тук. Затварям очи и оставям мантрата да дойде. Слизам по стълбата до собствената си главина от спокойствие. Когато стигам там, усещам как светът застива, както исках да застине, когато бях на девет години и се ужасявах от неумолимото време. В сърцето ми часовникът спира и страниците на календара престават да излитат от стената. Седя в безмълвно удивление от всичко, което разбирам. На практика не се моля. Превърнала съм се в молитва. 

 

Мога да седя тук цяла нощ. 

Всъщност го правя. 

 

Не знам какво ми подсказва, че е време да ида и да посрещна таксито, но след няколко часа в мълчание нещо ме подканя и когато поглеждам часовника си, е точно време да вървя. Трябва да отлетя за Индонезия. Колко странно и смешно. Затова ставам и се покланям пред снимката на Свамиджи — деспотичния, прекрасния, огнения. И после плъзвам листче хартия под килима точно пред снимката. На листа са двете стихотворения, които написах по време на четирите месеца в Индия. Това са първите истински стихотворения, които някога съм писала. Един водопроводчик от Нова Зеландия ме окуражи да опитам поне веднъж — затова ги написах. Първото написах, след като бях стояла тук само месец. Второто написах току-що тази сутрин. 

 

В пространството между двете стихотворения открих обширни полета благодат. 

 

72.

Две стихотворения от ашрам в Индия 

 

Първо 

Всички брътвежи за нектар и блаженство почват да ми писват. 

За теб не знам, приятелю, 

но моят път към Бог 

не е сладникав полъх на тамян, 

а котка във кафез със гълъби. 

Котката съм аз — аз съм и онези, които писват ужасено, щом тя ги прободе. 

 

Моят път към Бог е бунт на масите, 

мир няма да настъпи, дорде не се обединят. 

Протестът им е толкова ужасен — 

дори войниците не смеят да ги доближат. 

 

Моят път пред очите ми изпадна в несвяст, 

повален от тъмен, дребен мъж, когото няма как да видя, 

преследвал Бог из Индия до коленете във калта, 

бос, изгладнял, с малария в кръвта, 

спирал пред врати, под мостове — скиталец същи. 

(Но устремен към дома.) 

А сега преследва мен и пита: „Разбра ли, Лиз? 

Какво е У ДОМА? И също какво е УСТРЕМЕН?“ 

 

Второ 

Обаче. 

Ако ми дадат да нося панталони, направени от прясно окосената трева на това място, 

ще го направя. 

 

Ако ми дадат да се разбирам 

с всяко евкалиптово дърво в гората на Ганеша, 

кълна се, ще го направя. 

 

Тези дни потта ми стана капчици роса, 

не остана нищо мръсно, 

потърках брадичка във дървото — 

сякаш бе кракът на моя учител. 

 

Не мога да навляза достатъчно навътре. 

 

Ако ми дадат да ям от пръстта на това място, 

посипана в легло от птичи гнезда, 

ще си хапна само половината, 

а през нощта ще спя върху останалото. 

 
Из "Яж, Моли се и Обичай", Елизабет Глибърт

Добре дошли в I am House - мястото на холистичните идеи!


Техники за успешен ден

Въведе своя имейл адрес:

Гайд за медитация

Въведе своя имейл адрес:

Последвай I am House във Facebook